Постинг
26.10.2017 15:20 -
Вариации
И понеже думите не стигаха, си изковахме изкуствени възприятия, които вдъхнахме у другия. Небето над нас се доближаваше все повече и повече, а нощем беше като купол на малка църквичка, който можехме да докоснем с върха на пръстите си, ако се надигнем малко. Чаршафите не бяха от коприна, но ние ги направихме копринени, като отърквахме телата си в тях. Нищо не беше такова, каквото го познавахме, а каквото го пожелаехме. Затова и целувките не бяха докосвания на устни, а сблъсък на звезди, съвършени свръхнови, може би дори експлозии на вселени. Всичко беше достижимо и постижимо в онзи свят. Всичко беше ясно и разгадаемо. Само зениците му ми останаха непонятни и тяхното движение като на туптящо сърце. Но тогава това нямаше значение, защото един от нас летеше щастлив и свободен без цел и без посока. Това не беше той, който познаваше смисъла на живота си и за когото нямаше тайни в изкуството на оцеляването. Волната птичка безвъзвратно изгубила ятото бях аз и това ми струва скъпо. Някаква вселенска сила ме наказа, задето му бях вдъхнала усещането за взаимност, така че паднах на земята като ангел, изгонен от рая. Но и той бе наказан, задето ми вдъхна усещането, че летя, а не ме научи как да се приземявам, и аз му бях отнета. Равновесието малко по малко се възстановяваше и душите се успокояваха, но телата не спираха да се търсят. Всемирната памет за случилото се ги призоваваше в ложето на най-съкровените им страсти. Но неговото тяло беше болно още от зараждането на света и това щеше да означава едно патологично сливане. Моето тяло живееше и за неговото, но без да усетя, то също се разболя. Везните се изравниха и две болни тела трябваше да се слеят в едно здраво, само че тогава душите станаха съвсем раднодушни и за сливане и дума не можеше да става. Дори напротив, всеки тръгна по своя път в търсене на нови думи и нови усещания. Приказката ни имаше своя посредствен край и единствените виновни за това бяхме именно ние.
Няма коментари